Вкусът на Рим към пищните и изящни цветни мрамори, който се развива още между I в. преди и III в. след новата ера поставя началото на едно ново строителство. Всеки с име - порфир, jaune de Numidia, rose de Brignols и т.н., скалните блокове пристигат от цялата империя, за да галят гордостта на богатите. Разказ за историята и качествата на цветните мрамори
Мраморът е скала, която се образува при метафоризъм на калцит и доломит. Подложен на екстремни нива на налягане или топлина, варовикът се превръща в калцитни или доломитни кристали. Оцветяването варира от снежно бяло да всякакви нюанси и цветове. То се дължи на примеси като желязо или въглерод, които попадат в структурата на мрамора по време на формирането му. Цветовете често имат вид на райета, което прави мрамора много красив, особено когато е нарязан, а компактната повърхност на камъка няма пори. Поради тези свойства изящните изкуства честно използват мрамор. Съвременният мрамор е оформен през Палеозойската ера. Най-чистият мрамор е с калцит и е бял на цвят, мрамор с хематит има червеникав цвят, а този с лимонит е жълт
Историята започва в дълбока древност. Най-вероятно египетската цивилизация е първата, която използвала пищно цветните мрамори. Египтяните притежавали красиви гранити и кварцити, подобни на прекрасните фрагменти от жълт яспис, изложени в Британския музей. По същото време финикийците прилагали рядко този материал в строителството, а при гърците и римляните се появил по-късно. Егейската цивилизация използвала бял мрамор и то предимно за скулптури. След Египет вкусът към цветните камъни започнал да се разпростира към Анатолия и Гърция. По време на класическия и елински период Гърция не използвала много цветните мрамори, а предпочитала белия мрамор от Парос и Тасос, които след това били оцветявани. В редки случаи в някои архитектурни декорации и предмети се откриват цветни мрамори като античния червен мрамор и серпентин от Спарта. Рим също започва да използва залежите от мрамор в провинциите си и да внася по-редките видове. Възторгът на римската цивилизация към мраморите е познат от времето, когато се заражда империята. Страстта към цветните камъни се разпростира от Мавритания и Картаген, през Нумидия (антично царство, което обхваща части от днешен Алжир и Тунис) до Египет, в древна Галия и Гърция. По време на републиканския период (който е преди създаването на империята) се отдава почит на местните строителни материали, които са по-строги и студени - lapis tiburtinus (травертин), lapis rubber (бял пясъчник) и др. Тези строителни камъни в сиви, розови или бели цветове били синоним на строгост и суровост. Когато малко преди епохата на император Август (30-те години пр. Хр., поставя началото на Римската империя) в Рим се появили първите цветни мрамори (jaune de Numidie), редица Сенатори и представители на Републиката ги осъждат и отхвърлят като символ на нравствен упадък. Украсяването на жилищата с тези нови материали се квалифицирало като непрестижно и обикновено.
В рамките на един век обаче хората от висшето римско общество започнали да си съперничат по употреба на мраморите и те станали модерни. Многоцветните камъни заблестели от именията на обикновените хора, на заможните и дори спечелили императора. Император Август се превъзнасял по тази красота и завещал на своите поданици и последователи “облечен” в бляскави мрамори Рим.
Първоначално от тях са правени колони и подови настилки. По-късно започва и употребата им във вертикални облицовки, предмети, вази, скулптури. Порфирът например, който се появява след управлението на император Август се използвал предимно за статуи. Бързо се превърнал в материал, олицетворение на императорската мощ. По-късно този символизъм се възприема и от църквата, която го нарича “кардиналски пурпур”. Порфирогенезисът (раждане в пурпура) по време на император Константин се пренася в облицоване на зала в императорския дворец в порфир. Мраморът е не само червен като плътта и кръвта, пролети за империята, но е и много здрав и с изключителен блясък. Той е символ на чистота и по-точно на “чистото” раждане на императора. Мраморът е вдъхновявал художници и творци и е запазил техните творения във вечността. Неоспорима е внушителността и въздействието на огромните мраморни скулптури, колони и плочи, изваяни от талантливите майстори.
Един от най-старите декоративни методи за полагане на мрамор е била мозайката. Още вавилонската цивилизация използвала малки парченца или плочици от цветен мрамор в обличането на стени. В края на античния период римляните използвали предимно техниката opus spectile - съединяване на мраморни плочи с неправилна форма с геометрични форми, които прилагали при изграждането на църквите и базиликите. По-късно се доразвива и обогатява в ислямското изкуство.
След този ненатрапчив и прост метод се появява вкусът към големите геометрични повърхности с “вмъкнати” в тях картини от скъпи мрамори. Постепенно мраморът заемал все повече място в интериора на къщите, дворците и обществените сгради - колони, настилки, облицовки, архитрави. Тези мозайки с инкрустации представлявали правоъгълни пана, съставени от фини мраморни ламели, свързани чрез хоросан и окачени на стените чрез метални куки. Много малко от тези “произведения” на изкуството са запазени, но все пак ни дават представа за пищността и лукса на цветните камъни.
По време на републиканския период всички каменни кариери по Средиземно море били частна собственост, принадлежали на града или на определени граждани. По-късно, чрез завоюване, покупка или по наследство най-важните от тях стават императорска собственост, т.е. на държавата. По време на управлението на император Август се заражда индустрията с добив на мрамори, в която участвали роби, затворници, туземци, а по-късно по време на религиозните преследвания и християни. Всички би управлявани от прокурор и махинариус (техническия отговорник на кариерата). Организацията на работа била добре структурирана и йерархична - управлението и експлоатацията на кариерите зависели от Рим и от statio marmorum (департамент по мраморите). Целта била да се събират и разпределят мраморите от кариерите. Транспортирането на скални блокове от няколко стотин тона е било възможно благодарение на две много важни неща, които днес за съжаление сме загубили - време и търпение. Значителна работна сила и елементарна система с макара или големи дървени съоръжения, влачени от здрави животни позволявали блоковете и колоните да бъдат премествани много бавно - от пустинята до р. Нил и оттам до Рим. Мраморите пътували в специални кораби naves lapidoriae, построени съобразно размерите на колоните или каменните блокове. От корабите мраморите били пренасяни в по-малки плавателни съдове. Изкуствен канал свързвал морето и пристанището с р. Тибър. Товарите били теглени от волове от двете страни на този канал до мястото за складиране или реекспорт. С търговията на мрамори съвсем естествено се развила и занаятчийска общност. На всеки етап от “мраморната верига” съответствала по една дейност - човек, който нарязва блоковете, посредник между клиентите, който заглажда материала, който го полира. Тези работници се обединявали в отделни групи в рамките на корпорация на мраморните майстори и работници, което се превърнало в силен синдикат с важни функции и място по време на Римската империя.
През III в. Римската империя изпада в тежка криза, породена както от вътрешни причини, които довеждат до политическа нестабилност и борба за власт (епоха на войнишките императори), така и от първите мащабни варварски нашествия. Много пострадват тракийските провинции, които стават арена на унищожителни нашествия на готите и на други варварски племена. С реформите на императорите Диоклетиан и Константин Велики в края на III в. и в началото на IV в. положението в империята временно е стабилизирано. Тогава намалява и интересът към бляскавите мрамори. Златната ера на цветните камъни трае около 400 г. преди да залезе временно в края на III в. Историята на мрамора в Рим от началото на IV в. е свързана с унищожаването на античен Рим и повторното строене на един нов град през Средновековието и Ренесанса. Римляните изтръгвали елементите на подовите покрития или античните конструкции. Всеки блок е можел да бъде нарязан на няколко по-тънки плочи. Колоните също били нарязвани на продълговати парчета, даже някои били стривани, за да се използват като вар, настилките били рязани на фини ламели, дворците и базиликите - ограбвани. Руините от паметниците на езичниците служели за изграждане на средновековните укрепления, при строежа на нови къщи и култови сгради, при реставрацията на големите базилики от времето на император Константин. Античните техники за подови мраморни настилки процъфтявали чак до XV в. в църквите в Рим и централна Италия.
През две хилядолетната история мраморът е доказал качествата си на благороден и изискан материал. Въпреки че е имало периоди, в които не е бил толкова разпространен с него са построени много от забележителните църкви и базилики в цяла Европа, изработвани си пищни настилки, облицовки, колони, декоративни елементи и скулптури, на чието изящество се възхищаваме и до днес. Основните предимства на мрамора като естествени цветове, преливаща светлина и многообразни оттенъци позволяват на архитектите да създават уникални декоративни ефекти и композиции. Живата повърхност на цветния природен мрамор, устойчивостта му към влажност, топлина и големи натоварвания позволяват използването му в интериора и екстериора на жилищни и обществени сгради. Всичко това се доказва в архитектурните паметници и произведения на изкуството, запазили своя блясък и красота въпреки годините. Употребата е безгранична - подове, настилки, облицовки, кухни, плотове в бани, колони, фонтани, скулптури. Днес технологичната схема на обработка на скални материали се е развила значително в сравнение с древността. Въпреки това тя си остава сложна, трудоемка и доста скъпа. За производството на различни мраморни изделия се извършват последователни операции, които зависят от физико-механичните свойства на скалния материал, формата и размерите му, както и показателите на готовото изделие (форма и размери). Единият вариант е рязането на каменните блокове да се извършва с гатери, които работят със свободен абразив (стоманен или чугунен шрот) и имат големи технологични възможности - до 150 ножа, позволяващи обработването на блок с дължина 4 м, ширина 3 м и височина 2 м. След разрязването получените плочи и заготовки се шлифоват и полират. Този метод е подходящ за производство на тънки и средно дебели плочи. По-усъвършенстваната технологична схема се състои в разрязване на скалния блок, обрязване на заготовката, шлифоване и полиране, повторно обрязване и полиране на челата. Могат да бъдат използвани въжена резачка със свободен абразив (силициев карбид) и дискова резачка с диаметър на диска 2500 - 3000 мм. Въжената резачка може да реже скални блокове с големи размери - височина до 1800 - 2000 мм. Прорезът направен от въжето достига до 5 - 6 мм, процесът е с малка енергопоглъщаемост, но консумативите за свободния абразив са високи. Дисковата резачка е сложна конструкция и височината на рязане е ограничена до 1200 мм. Предимството й е високата скорост на рязане и сравнително гладката срязана повърхност, но това е свързано с разход за скъпи диамантени сегменти и голяма енергопоглъщаемост. Прорезът на диамантения диск достига до 14 мм. За полиране може да се използват автоматична или ръчна машина. Поточните полиращи машини имат ограничение във височината на обработваната заготовка - 200 мм. Те са скъпи, поддръжката им също и имат голяма енергопоглъщаемост.
Почистването и поддържането на мрамора става с помощта на специални машини с абразивни дискове и препарати, благодарение на които се почиства в дълбочина. След тази процедура повърхността остава почти суха. Следва полиране (кристализация) и запечатване на мрамора, което се извършва като в повърхността се втриват полиращи препарати за кристален блясък. Този химичен метод е безвреден и не уврежда настилката. Така се премахват всички малки дефекти като драскотини и петънца и се създава ефект, при който се засилва яркостта и контраста на повърхността. Настилката придобива огледален блясък, а образувалият се кристализиран слой я предпазва от замърсявания и помага за по-лесното й поддържане. Може да се извърши т. нар. диамантено шлайфане, благодарение на което се отстранява най-горният замърсен слой, повърхността се изравнява и се обработва допълнително до постигане на желаните гладкост и блясък. Към мрамора трябва да се подхожда с внимание и той не трябва да бъде подлаган на големи температурни и механични въздействия. Ако попадне пясък, повърхността може бързо да се износи и надраска, някои петна от замърсяване също се почистват доста трудно. Решението е повърхността да се шлайфа и полира (полираният мрамор обаче е уязвим на въздействието на киселини и основи!). Ненужната част при рязането на заготовката варира между 10 - 50 %. Спокойно може да наречем мраморите дълговечни строителни материали. Дори и подложени на разрушителните действия на времето, под тежестта на вековете, мраморът си остава елегантен, стилен и луксозен материал, който придобива особен античен чар.